Около черния петък и Коледните празници всички говорят за намаления, търсят оферти, чакат, смятат и накрая атакуват смело или с доза съмнение, но все пак атакуват… Защото, ако нещо е на сметка, е по-добре да го купиш вместо да не го купуваш, нали?
Човек и добре да живее, рано или късно го хакват… Това е, защото има какво да хакват, разбира се. Замислили ли сте се колко много профили в колко много сайтове, платформи и приложения имате всъщност?
За да си получите сметката за парно, ток, вода, лизинг, кредит, електронно банкиране, поща, служебна поща, мобилен оператор, социални мрежи, електронни магазини… едва ли има човек, който да има по-малко от 30-50 профила, а истински активните вероятно надвишават няколкостотин.
Очаква се, че след като съм написал книга за “Интернет безопасност”, такива неща не би трябвало да ми се случват. И те всъщност не се случват на мен, а на някой окаян уебсайт.., но първо историята.
Периодично влизам в папката СПАМ, в която преглеждам за различни писма от фирми с лош ИТ-съпорт, чиито реални и важни за мен писма попадат там. Искрено съм изненадан, че все още има огромни компании, включително банки и застрахователни фирми, които занемаряват своите сайтове, мейл сървъри, имейл маркетинг платформи и директно губят клиенти.
Докато скролвах апатично, заринал се в писма, които ми предлагат да стана милионер като инвестирам в злато и петрол, фирма прелагаща ми знамена, инфрачервено осветление и хоп… виждам моята парола, изписана като подател.
Странно, мисля си аз, изкуственият интелект така се разви, че паролите ми живеят собствен живот и чак ми пишат… Реших да прочета какво ми пише моята парола.
Контейнерът, преминаващ високо над главата му, изскърца подозрително. Том погледна нагоре не толкова от страх, колкото от любопитство, когато видя, че звукът не беше от контейнера, а от едно от въжетата, което с оглушителен трясък се скъса точно в този момент. Миг отне на другите въжета на поддадат и те. „Положителна обратна връзка“, мина през ума на Том заучената фраза, която той дори нямаше идея откъде дойде, докато контейнерът вече летеше към него със скорост, която буквално парализира движенията му. В последния момент полетът на контейнера се спря и той увисна на единственото въже, което още не се бе скъсало. Късмет, помисли си Том, малко преди вратата на контейнера да се отвори и върху него да се изсипят стотици метали варели. Последва ги писъкът на последното въже, след което контейнерът полетя отвесно надолу …
Том се събуди.
Не беше в своята стая. Примигна няколко пъти и още преди да се опита да стане около него се появиха няколко лица. Да, едното бе на жена му, другите не ги познаваше. Какво правеха тези хора около него докато спи?
– Том, не се опитвай да говориш. Не се опитвай да мърдаш. Претърпя тежък инцидент. Тялото ти е парализирано. В момента те поддържаме с машини, но можем да комуникираме с мигане. Когато искаш да кажеш ‚да‘, мигни веднъж. Когато искаш да кажеш ‚не‘ – мигни два пъти.
Преди време по стечение на обствоятелствата попаднах на събитие със заглавие “Войната срещу кеша”. Бях изключително заинтригуван, тъй като смятах, че там ще говорим за това как се преминава от кешови плащания към електронни. Оказа се, че съм в тотална грешка. Събитието по-скоро промотираше да плащаме в брой и по възможност в злато и диаманти, защото тези суровини ни дават стабилност и лесен начин за пренасянане през граница на огромни суми – нещо, което може да бъде ограничено, проследено или забранено от правителството, когато става дума за банкови плащания.
Звучи логично. Ако искаме да изнесем 10 000 000 EUR през граница, за да ги складираме в панамска банка – няма проблем. Просто взимаме шепа дианамнти и летим…
Всъщност има проблем и той е в това, че почти никой не разполага с 10 милиона евро и фокусирането над това как да заобиколим държавните закони показва деструктивен начин на мислене, при това от позиция, в която нито един от присъстващите не беше, а именно – да притежава 7- или дори 6-цифрени суми, които да иска да транспортира незабелязано.
Знаете ли какво е дигитална пропаст? Вероятно не сте се замисляли, че тя е навсякъде около нас. Понякога сме на ръба й, понякога сме на дъното, но често не разбираме къде точно се намираме, защото сме слепи. Но нека ви разкажа за какво става дума с ясни примери.
Можем да пътуваме по целия свят с електронни билети, купуваме електорнни билети дори за метрото, НО… когато управляваме автомобилите си, носим в документите перфориран картон и перфориран стикер, залепен на стъклото. Винетките ни пък са неразделна част от тях – касова бележка и още един стикер. Защо? За да може да ни проверят… аналогово. Не, че няма Гаранционен фонд, който може да удостовери факта, че имаме гражданска отговрност и срока й, а защото ТАКА Е ЗАЛЕГНАЛО В ЗАКОНА. Хоп.. Ние сме в 21-ви век, а долу, в 20-ти, е държавата. А между нас – пропаст…
„ Да бъдеш напълно честен със себе си е хубаво упражнение.“
Зигмунд Фройд
В края на тази книга бих искал да ви насоча към едно ново начало. Не началото на вашия нов бизнес, а началото на различния начин на мислене, без който едва ли бихте могли да постигнете успех, в което и да било начинание.
Преди време попаднах на един интересен психологически тест, който ви предлагам да направите по-долу. Той е публикуван в книгата „Как да управляваме емоциите си?“ [1] на Нина Рубщейн, която също ви препоръчвам да прочетете:
„Случвало ли се е човекът, който обичате:
През дългия си опит с нови и дори страни бизнеси, които съм стартирал и още повече – които съм консултирал, съм се сблъсквал с различни форми на липса на дефиниция на продукта или услугата, което води до неуспех на иначе успешни идеи.
През последните години все повече хора се ориентираха към старт-ъп средата и имат за цел да създадат собствен бизнес – бизнес, много често базиран върху иновативен продукт или услуга. Така иновацията се превърна в задължително звено при старта на нов бизнес. Това обаче доведе след себе си прекалено фокусиране върху иновацията и то иновация на всяка цена. И докато се вглеждаме в безкрайността на Вселената, пълна с иновации, често забравяме, че сме искали да правим бизнес, а той пък се случва навсякъде около нас.
В последните няколко години сякаш всеки реши да става програмист. В програмирането има много пари, се чуват слухове, програмистите взимат супер добри заплати при това стартово, закуски в офисите, бонуси за идване навреме на работа, а по цял ден можеш да играеш джаги, тенис или просто да гледаш снимки в 9GAG. Всъщност тези неща не са измислица – те са факт от реалността на програмиста в момента в страната ни.
Наскоро се видях с мой приятел, програмист от дълги години. Помня, че първата ми програма беше, когато бях на 13 на чист BASIC, а докато стана на 34 минах през около още други 13 езика за програмиране и да ви кажа честно, май ще мина през още… за кеф. Този мой приятел обаче е много по-опитен и ме води с няколко езика и години опит.
Програмистите са нещастни, ми каза той.
Знаех това много добре от ежедневната ми работа с програмисти в продължение на близо 2 десетилетия. Но защо? Питали ли сте се за причината?
Наскоро ви споделих моя начин за борба с многото спешни и важни задачи. И все пак ние ежедневно поемаме много дребнички задачки, които рядко приемаме насериозно. Те са толкова дребни, че ни отнемат под 5 минути, като например да намерим даден файл на компютърa и да го изпратим, да препратим договор, да изпратим почти готова оферта и какво ли още не. Всеки в ежедневието си има тонове такива.
Ако големите задачи имат за цел да запълнят целия ни ден, тези, малките, не се вписват в процесите и управлението на времето. Затова те често отлежават, а от тях зависят други процеси.
