Разкази

Само още 5 минути (РАЗКАЗ)

Контейнерът, преминаващ високо над главата му, изскърца подозрително. Том погледна нагоре не толкова от страх, колкото от любопитство, когато видя, че звукът не беше от контейнера, а от едно от въжетата, което с оглушителен трясък се скъса точно в този момент. Миг отне на другите въжета на поддадат и те. „Положителна обратна връзка“, мина през ума на Том заучената фраза, която той дори нямаше идея откъде дойде, докато контейнерът вече летеше към него със скорост, която буквално парализира движенията му. В последния момент полетът на контейнера се спря и той увисна на единственото въже, което още не се бе скъсало. Късмет, помисли си Том, малко преди вратата на контейнера да се отвори и върху него да се изсипят стотици метали варели. Последва ги писъкът на последното въже, след което контейнерът полетя отвесно надолу …

Том се събуди.

Не беше в своята стая. Примигна няколко пъти и още преди да се опита да стане около него се появиха няколко лица. Да, едното бе на жена му, другите не ги познаваше. Какво правеха тези хора около него докато спи?

– Том, не се опитвай да говориш. Не се опитвай да мърдаш. Претърпя тежък инцидент. Тялото ти е парализирано. В момента те поддържаме с машини, но можем да комуникираме с мигане. Когато искаш да кажеш ‚да‘, мигни веднъж. Когато искаш да кажеш ‚не‘ – мигни два пъти.


Парализиран? – помисли си Том. Опита се да помръдне краката си, да стане и да им покаже кой е парализиран. Но не можа. Опита с ръцете си, но те бяха чужди ръце. Не съществуваха и колкото и да се мъчеше да намери път към тях, те не реагираха. Опита се да се надигне, но тялото му отказваше да се подчинява. Всъщност той дори не усещаше да има тяло. Очите. Само това усещаше и допира на възглавницата. Потърси още малко, докато откри и пареща болка в едното си ухо. Но това беше всичко. Лекарите бяха свършили с обясненията си, които той така и не чу съвсем. Беше останала само жена му, която през сълзи му обясняваше колкото много го обича. Той дори не можеше да й отвърне.
Остана така с часове, размишлявайки над ситуацията. Какво ли можеше толкова да му мисли? Нямаше никакъв ход. Отчаянието го затисна много по-силно от онези варели и падналия отгоре му контейнер. Нямаше никакви шансове, бяха казали лекарите. Думите им сега изникваха в съзнанието му и го удряха като парни чукове. Мислите му трескаво преминаваха от отчаяние към самомотивация. „Трябва да се стегна. Винаги има начин. Ще измислят нещо. Но както могат да измислят? Да не сме в глупав фантастичен роман, в който някаква нова технология спасява хората. Ние сме в Средновековието от гледна точка на медицината. Режем, снаждаме, сменяме части… нищо повече от техническа работа. Нямаше как някой да му направи ново тяло. Край. Дотук беше. Но не. Не беше дотук, защото тази агония щеше да продължи безкрайно. Колко ли живее човек така? Месеци, години, десетилетия? Как можеше да им каже да спрат апаратите? С едно или две мигания нямаше как да стане. Трябваше му цяла морзова азбука. Да имаше само още 5 минути. Какво ли не би дал още 5 минути да бъде както преди. Да се движи, да тича, да оправи косата си, да се почеше… или изобщо да го засърби, да докосне жена си, да стане и да се махне от тази тъпа болница… „Само още 5 минути“, стенеше той наум в сумрачната си и самотна стая.

– Искаш още 5 минути? – попита го глас и Том отвори очи изненадано.

Пред него стоеше млада кестенява жена, с очила с черни плътни рамки. Би я оприличил на застрахователен агент или банкер, ако не се намираше нощем в болницата с него. Гледаше го спокойно, с леко усмихнато и изключително красиво лице, а зелените й очи сякаш му се смееха с глас. Но как ли бе разбрала какво мисли, той имаше тръба в гърлото и нямаше как да го е изрекъл на глас.

Мигна един път.

– Искаш по-малко от другите. Успех!
. . .

Том седеше на верандата на малката си къща с гледка към езерото, което беше с размери на море. Допреди малко беше тичал след внуците си, които той обожаваше. Беше на 68 и бе живял щастливо. Точно на този ден той винаги отделяше няколко минути, за да си помисли за случилото се. На 11-ти септември преди точно 42 години върху него бе паднал контейнер с близо 20 тона варели. Бяха му казали, че може да движи само очите си, а ето го… беше надживял пълноценно голяма част от своите приятели. Спомни си за раждането на внуците си. За раждането на децата си. За подновените брачни клетви, които с жена си правеха на всеки 10 години от брака си. За пътуванията през годните, рождените дни. За щастливите моменти в работата, за колегите си. За жената в болницата.

Той никога повече не я видя. Бе й поискал 5 минути, а тя му бе дала целия живот отново. Бе й благодарен, но го беше и страх. Защото всеки момент петте минути можеха да изтекат. Той избягваше да мисли за нея, както и за това как се бяха случили нещата. Не искаше да разваля магията, но с всяка изминала година ставаше все по-трудно да не мисли…

– Дядо, разкажи ми за това как си оцелял след като е паднал онзи контейнер на главата ти? – попита малката Мики, която бе дотичала до неговото дървено кресло застлано с меко одеяло.
– Разбира се, че ще ти разкажа… – Започна Том и се сепна. Как беше оцелял ли? Сигурно някой от варелите е паднал под такъв ъгъл, че тялото му е било премазано, но не е бил убит.

Но внучка му не питаше това. А питаше по-скоро как така се е оправил. Той се замисли съсредоточено. Как именно? Бе поискал още 5 минути. Нещо, което не бе казвал дори на жена си. Онази жена му ги бе дала. Или му бе казала нещо, което изглеждаше така, сякаш му отпуска тези 5 минути и после… после бе това… Опита се да се върне назад, но не успя. Имаше спомени, но те не бяха подредени спрямо събитието. Тя бяха сякаш от друг живот. Не. Нямаше идея как е бил лекуван, как е бил изписан, как се е възстановил… Имаше големи черни петна между спомените му. Пулсът му се бе ускорил и той притеснено започна да усеща, че реалността му става осезаемо нестабилна. Том панически погледна ръцете си и… тях ги нямаше. Как се бе озовал тук? Не помнеше самото начало. Всичко след това можеше да разкаже, но как се бе озовал там. Как…
Земята под краката му се разтресе. Малката Мики с писък избяга от дядо си в градината, а докато Том стане от стола си, усети как всичко наоколо вече се тресе с неописуема сила. Къщата на съседите рухна със страшен грохот. Къщата на Том я последва без предупреждение и затрупа изправилия се дядо пред очите на внучката му…

* * *

Том натискаше педала на газта до дупка. Откакто бе преживял онази трагедия, живееше на високи обороти. Нямаше сила, която да го вразуми, а след като се бе докоснал до смъртта смяташе, че е късметлия и втори път няма да му се случи. Дори и да се случеше, нали онази красавица му бе дала още 5 минути. Те се бяха проточили значително повече…
Тридесет и пет годишният бивш работник на пристанището вече бе станал дребен инвеститор, получаващ значителни доходи. С тях той поддържаше охолен живот на високи скорости. Наркотиците, алкохолът и спортните автомобили бяха ежедневие, а жените му бяха като дрехите му – скъпи и се сменяха бързо. Разбира се, бе се развел с жена си, защото тя искаше онзи спокоен живот на домакиня, който той не можеше да си позволи, след като му бяха подарили живота отново… Той искаше да вземе всичко от живота и искрено се надяваше, че ако онази жена от болницата се появи, отново ще може да й плати за още 5 минути. А защо не и за 10, след като тя ги отчиташе по толкова щедър начин, който за него означаваха години?…

Том бързаше за поредното парти, за което закъсняваше, защото красивата глезла на съседната седалка го бе забавила в хотелската стая повече от очакваното, а той никога не отказваше, когато една жена искаше да прави секс с него. Никога.

Тази мисъл го накара да се усмихне и да натисне още педала на газта, но повече нямаше накъде, защото той вече караше с максимална скорост.

Какво прави срещата със смъртта с човек? Колко се бе променил? Как се бе научил да живее, за разлика отпреди, когато просто преживяваше? А между преди и сега имаше само едно събитие – една трагедия и една странна среща в болницата. Рязко подсилената му мисловна дейност напомпана с доза наркотици го тласна мислено към онези момент – след поисканите 5 минути. Днес бе 11-ти септември, денят, в който му се бе случил онзи ужасен инцидент преди години и Том обичаше да си спомня за него със странна носталгия. Той така и не знаеше как се бяха случили нещата. Не помнеше как се бе озовал в този хубав живот. Просто знаеше, че той е резултат от онези 5 минути, дадени му даром от красавицата в болницата. Той се смути. Хотелът… знаеше, че е бил в хотел с приятелката си, но… нямаше идея как се казва тя. Нямаше идея къде е бил преди този хотел. А сега къде отиваха? На парти, но накъде караше, накъде водеше този път?

– Том, виж – извика момичето до него, докато разглеждаше снимки на телефона си от партито, към което се бяха отправили.
Том отмести поглед, но в същото време отмести и волана вдясно, което го запрати в мантинелата. Колата се заудря в дясната мантинела на магистралата, в лявата, после пак в дясната, след което автомобилът издебна единствения свободен край на металното съоръжение и се надяна право в него… Краят на мантинелата се вряза в предното стъкло, след което и в гръдния кош на Том, като закова за седалката безжизненото му тяло…

* * *

– Том, отивам до кафемашината, искаш ли да ти донеса едно?
– Да, Майк, благодаря.
– Двойно с две бучки кафява захар – казаха и двамата в синхрон и се засмяха. Майк познаваше добре навиците на колегата си и нямаше нужда да му се напомня, а на Том му стана мило и приятно от проявеното внимание.

Том остана седнал на бюрото си, от което можеше да вижда целия град в краката си. Това можеха да правят още хиляди хора, работещи в небостъргачите в Манхатън, но той го приемаше като нещо много интимно, до което малцина успяваха да се докоснат. Гледаше хората по улиците, автомобилите. Градът полека се разбуждаше, а слънцето все още светеше косо. Имаше усещането, че от тази височина гледа слънцето отгоре. Градът все още беше спокоен, нямаше ги и шумните туристи. Разбира се, той не ги чуваше при добре затворените прозорци на 96-ия етаж.

Днес беше неговият ден. Денят, в който той изказваше своята благодарност към Бог, че го бе спасил. Онази жена, за която никой не вярваше, освен жена му. Онова видение, което бе върнало живота му, когато той я бе помолил само за 5 минути. И тя му ги бе дала. Бе му дала много повече и той беше щастлив и благодарен. Вече 7 години живееше в очакване тези минути да свършат, но те не свършваха и той се наслаждаваше на всеки миг от живота си, правейки важните за него неща – беше добър съпруг и баща и работеше всеотдайно. Постигаше успехи и на трите фронта и беше доволен от това.

– Заповядай, Том – Майк подаде кафето на Том в малка италианска чаша с надпис „Честит празник“. Майк се беше сетил, че днес е специален ден за Том и беше решил да го изненада, комбинирайки важния за него ден със страстта му към италианското кафе, макар че той го разваляше с пристрастеността си към захарта.
– Благодаря ти, Майк – каза с нескрито вълнение Том. – Не знаех, че знаеш.
– Всички знаем, Том – с жест показа отвореното офис пространство, което все още бе почти празно. – Знаеш ли, винаги съм се чудил как си успял да преминеш през всичко това. Сигурно е бил мъчителен процес, достоен за книга или филм. Но ти никога не си го споделял. Смятам, че ако споделиш с хората, можеш да се пенсионираш с парите, които ще изкараш от авторските права.
– Искаш да ти разкажа ли? – засмя се Том.
– Само ако ти искаш – подкани го с усмивка колегата му.
– Ами то няма много за разказване. Бях в болницата. Не можех да се движа. Бях отчаян. Исках да умра. Исках само още 5 минути нормален живот. Тогава се появи една жена. Сигурно няма да ми повярваш, но тя прочете мислите ми и ми каза „Другите искат повече“, защото аз бях поискал само още 5 минути. И това беше.
– И какво стана после?
– После… – започна Том. – После… не помня. Сега е после. Не… аз… – Том се изненада. Отпи от ароматното кафе сякаш за да избистри паметта си, но нищо не се случи. Майк го гледаше очаквателно, седнал на бюрото му с увиснали крака и огромна чаша кафе в ръцете си.
Какво беше станало после? Защо нямаше спомен отпреди? Сякаш знаеше много неща за себе си, но не помнеше. Не помнеше как го бяха изписали. Не помнеше раждането на децата си. А как се бе озовал тук? Не помнеше да е ходил на интервю за работа. Нито си бе търсил работа. Не помнеше дори как бе стигнал днес до офиса. С метро, с автобус, с кола, с колело, пеша? А къде ли живееше? Може би, ако знаеше къде живее, щеше да си спомни и как бе стигнал днес дотук.
– Том! – опита се да го върне към действителността Майк.
А какво правеше в тази сграда? Той съзнаваше, че работи тук, в Световния Търговски Център, на 96-тия етаж, но какво точно правеше… Какво работеше в този прекрасен офис?
– Том! Виж! – извика още веднъж Майк, този път много по-настоятелно, като се изправи и посочи с пръст към прозореца.

Гледката изкара от мислите му Том и той също се изправи, изпускайки новата си чаша с топло кафе на земята. Срещу тях летеше с бясна скорост пътнически самолет, който не даваше признаци, че ще заобиколи сградата. Двамата стояха вцепенени, с леко отворени усти, и просто чакаха чудовищния сблъсък, който съвсем не закъсня.
Металният нос на Боинг 767 на Американ Аърлайнс се вряза в сградата под лек наклон, като отначало Том и Майк усетиха удара като силно земетресение, а миг по-късно крилата удариха сградата с мощен взрив, който обхвана двамата колеги с разкъсваща ударна вълна и изгаряща температура, заедно с всички подранили за работа колеги.

* * *

– Как ви кара да се чувствате това? – попита младата психоложка.
– Странно е – заговори Том, докато лежеше на кушетката със затворени очи.
– Нека се върнем точно една година назад. На 11-ти септември, когато вие претърпяхте онзи инцидент на пристанището. Обикновено хората изпитват особени чувства именно когато имат годишнина от подобно събитие и тогава се връщат спомени, усещания, депресивни състояния.
– Какво искате да ви кажа за тогава каквото досега не съм ви казал?
– Никога не сте говорили за периода след инцидента. Какво е първото нещо, което помните след като ви казаха, че вие няма как да се възстановите?
– Няма да ми повярвате. Но нали ви плащам, така че ще ви кажа това, в което аз вярвам и знам, че се случи. Имаше една жена, с кестенява коса и зелени очи. Красива, спокойна, леко засмяна и с очила с черни дебели рамки.
– И какво направи тази жена?
– Аз я помолих мислено за още 5 минути, а тя ми каза „Другите искат повече“ и ми пожела успех.
– Какво стана след това?
– Аз… не помня – отвърна печално Том.
– А какво помните?
– Помня много неща. Помня, че… – Том се запъна, ровейки в главата си за спомени по възможност най-близки след инцидента. Но не намери такива.
– Не помня нищо.
– Нищо? Съвсем нищо? – спокойно попита психоложката, сякаш очакваща подобен отговор.
– Аз… – Том отвори очи и седна рязко на кушетката. Не можеше да лежи, докато се чувства толкова объркан. Впери поглед в психоложката, която го гледаше със своите зелени очи през очила с дебели черни рамки. Тя с усмивка намести един палав кичур от кестенявата си коса и без да покаже каквато и да било емоция, продължи.
– Том, вие дойдехте тук с конкретна цел. В момента сте на път да откриете отговора, който да ви освободи. Но най-добре можете да си помогнете вие. Не се колебайте да кажете това, което искате, колкото и абсурдно да ви звучи. Не мислете аз какво бих си помислила за вас, а просто го споделете.
– Аз не помня нищо. Нямам представа дори как се озовах тук. Мога да ви кажа кой съм, разбирам, че съм на психолог и сякаш съм бил при вас и преди. Но нямам идея къде се намира този кабинет, как стигнах до него, колко е часът… Колко време е минало от инцидента, как съм се възстановил? От престоя в болницата до момента имам едно голямо черно петно и то се простира допреди минути…
– А помните ли живота си преди инцидента?
– Да… Не… всъщност… помня само инцидента.
– А преди това? Какво правихте в деня преди инцидента? Сутринта преди това?
– Нямам представа. Всичките ми спомени започват от момента, в който контейнерът се разлюля над главата ми. Нищо не помня. Някак си съм се появил там, но нищо преди това не помня. Сякаш животът ми започва от този момент.
– А замисляли ли сте се, че с всички ни е така?
– Моля? – изненада се Том.
– С всички хора е така. Никой не помни точно как се е появил тук, на този свят.
– Нима? – изненада се отново Том.
– Да. Човешките същества успяват да изградят някаква представа за себе си, да я позиционират назад във времето, но на практика спомените просто се преплитат и колкото по-назад отиваме, те стават все по-неясни. Ето, вие си спомняте как станахте от кушетката, но не помните как сте дошъл до този кабинет. Други хора помнят, че са били деца, но не помнят как са се родили. Как са кърмени? Как са се научили да ходят? Как им е пораснал първият зъб? Всички ние нямаме ясна представа как именно сме се озовали тук и сега и макар да имаме изградени спомени, не трябва да забравяме, че те са само парчета информация в нашата глава. Дали ги създаваме ние или реално са се случили, не е много ясно. Когато сънуваме, ние също създаваме онази реалност и информация за нас, точно толкова, колкото да ни кара да се чувстваме комфортното в реалността, която сме си създали. Но често забравяме онази подробност – да измислим достоверна история за това как сме се озовали там…
– Сънувам ли? – запита изненадано Том по-скоро себе си.
– А нима някога си бил буден? – усмихна се психоложката.

Снимка: Photoangel
Александър Ненов
Интернет предприемач, автор на 2 бизнес книги за интернет бизнес. Консултант и лектор на редица семинари и обучения.
Други статии по темата
Старецът и звездите (разказ)
NASA
Преди Вселената (разказ)

Дайте своето мнение!

Коментар*

Име*
WWW